ДА, НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО НАС И ИМА КАК ДА БЪДЕМ ПОЛЕЗНИ.
Вълнува ли ни темата за хранителните разстройства, когато не сме лично засегнати от тях?
Да.
Винаги.
Когато нямаме лична среща с тях, искаме да ги познаваме. Защото задължително сме в живота на човек, който се бори с тях.
Често около нас можем да видим видим едно неразбираемо поведение покрай темата за храната. Срам, смущение, избягване, лишение, компенсация, свръх консумация, крайности. В повечето случаи това не е суета, не са тинейджърски глупости, не са превземки.
Там седи един голям проблем, нараствал години наред, като с фуния разнасящ отраженията на болни отношения, липса на самооценка, страх.
Не помагаме, когато казваме - "Яж, не виждаш ли, че скоро ще изчезнеш" ; "Болница за теб", "Остави го/я, пак две солети ще си хапне, че е много дебел/а", "Кога ще започнеш да ядеш?", не помага когато се раздават съвети, подигравки, любими коментари на масата пред 10 човека или ултиматуми. Те плашат още повече, връщат срама и тласкат човека съм същото поведение, което е единственото му място за спасение и спокойствие, мястото което може да контролира и да избира, а именно вкопчване в храната (независимо дали НЕконсумиране или СВръхконсумиране)
Независимо дали ни вълнува като личен проблем или проблем на близък, е важно да се запознаем с особеностите на хранителните разтройства, защото неминуемо ние сме част от средата на човек, който стремглаво пада там надолу или се бори да се оздрави.
Нашата реакция ще бъде част от неговото успешно възстановяване или част от несправянето.
Основата стои на две колони -
1. Искаме да разберем как се чувства човекът? Къде се намира в момента по пътя? Колко е осъзнат и колко иска да работи, за да се оправи? Това е възможно само, когато той не е в защитен режим, не е отричащ, не е прикриващ, не е в търсене на завоалиращи оправдания и изменяне на реалността. Искаме състояние на доверие. Истинско доверие, което той да почувства. Искаме да се чувства разбран.
Така че, НЕ раздаваме упреци, съвети, а правим безопасна среда, в която да го успокоим и да му позволим да се открие. Ако не искаме или не можем да влезем в ролята на помагащ, е достатъчно и да бъдем информирани, и да не му пречим с неподходящо поведение. Те вече и сами много добре знаят, че ако не се хранят, ще умират бавно, или ако преяждат ще нанасят редица увреждане на организма си.
Ако метаболизмът му е нарушен в резултат на начина му на хранене, не му казваме "Ох, хайде хапни тази торта, като скелет си". Ако преработката на храната не се случва оптимално, то нездравословните храни могат да влошат състоянието му. Карайки го да се почувства физически и веднага след това и физически зле. Вместо да го натъпчем с тази "домашна","прясна","свежа" торта, то искаме да го подкрепим в избора му на пълноценна храна, която да му донесе от елементите, които очакваме, че вече са в големи дефицити при него.
От тук следва дълъг път на работа. Да, няма да изчезне с магическа пръчка.
Хранителните разтройства са най-смъртоносното психично заболяване. Много фактори участват там. А именно това, че често много дълго време състоянието съществува без да бъде разпознато. Прикриването не позволява да се обърне внимание на време. Силно подценени, хранителните разтройства могат безмилостно да увредят и тялото, и психиката с невероятна скорост.
Според данни около 20% от случаите не могат да се възстановят, поради липса на условия и подкрепа и завършват фатално.
В България има над 1 милион жени, които са засегнати. Тенденцията е, че те се увеличават всеки изминал ден - както при мъжете, така и при жените.
2. Напълно възстановяване съществува! С подходящата подкрепа, която иска личното му желание и участие и често обединените усилия на психиатър, психотерапевт, специалист хранене и семейство/най-близките, той може да се чувства отново "себе си". Всъщност никога няма да е същото "себе си", защото по такъв начин, той/тя ще са научили големи уроци...така ще достигат до много по-развита, знаеща форма на "себе си".
Comments